Има една планина в мен,
която се опитвам да изкача от години.
Старо езическо слънце идва
на върха ѝ всяка сутрин
и ми казва да тръгна след него,
но с това наследство, което нося
отпреди да се родя,
и с благочестивия вятър,
който ме блъска в гърдите,
спирам на всеки километричен камък,
разлиствам бестиария в мен
и пускам една по една на свобода
всички живинки:
сърни и вълчета, влечуги и насекоми,
страхове и униния,
докато не остана само един гълъб
и един ангел.
Ангелът не ме позна, не беше моят,
а птицата не смея да погледна в очите.
Има една заснежена планина,
която носи моето име,
и не знам как да я изкача.
There is a mountain in me
that I’ve been trying to climb up for years.
An old pagan sun arrives
each morning at its peak
and tells me to follow the lead,
but with this inheritance I’ve been bearing
even before I was born,
and with the pious wind
pounding on my chest,
I stop at every trail post,
leaf through the bestiary in me,
and set free one at the time
all living things:
does and wolf pups, reptiles and insects,
fears and mopes,
until I end up solely with one dove
and one angel.
The angel didn’t recognize me, he wasn’t mine,
while the bird I don’t dare look in the eyes.
There is one snow-clad mountain,
that carries my name,
and I don’t know how to climb it up.
Градина 2
Забива две колчета
и опъва канап между тях,
мери, разчертава.
Хората се спират до оградата,
никой вече не прави така,
цъкат с език и хвалят
лехите с пипер, вадата,
прави като политкоректно говорене,
срещу което протестира само съседското магаре,
вързано да пасе на поляната,
реве сърцераздирателно в следобедния покой
и се опитва да се освободи от букаите.
В дъното на градината,
до прокъсаната ръждясала мрежа,
вирее демократично –
потънал в бурени – един ред с малини.
Този канап, наследство от баща ни,
се промъква и в редките разговори
с брат ми, който продължава да чисти
от плевели традицията и да гледа с укор
буренясалите малини,
които дърпат нишки от пуловера
на Вселенския порядък
и забиват трънчета по пръстите ми.
И така си живеем.
Понякога забравя къде е оставил
двете колчета и ме прегръща силно
на сбогуване, после се връща
в градината, за да полее
мъжкото си мълчание.
Garden 2
He drives two sticks into the ground,
and strains twine between them,
takes measurements, draws lines.
People stop beside the fence,
Nobody is doing it this way any longer,
they click their tongues and praise
the rectangles planted with peppers,
the flowerbeds, and the water trench,
lying straight like a politically correct talk,
against which only our neighbor’s donkey protests
– tied up to graze on the meadow
she brays pitifully in the afternoon calm
and fights to free herself from the hobbles.
At the far edge of the garden
next to the ripped and rusty wire netting
democratically thrives
overgrown with weeds – one row of raspberries.
That twine, inherited from our father,
is slipping into our conversations
with my brother who keeps digging out weeds off
the tradition and looks with reproach
at the unkempt raspberry shrub
which pulls threads out of
the Universal order’s sweater
and sticks tiny thorns into my fingers.
And so we live on.
Sometimes he forgets where he’s left
the two sticks and hugs me tightly
for goodbye, then he goes back
to the garden, to water
his manly silence.