Жената сред градините
Жената сред тревата, жената сред градините,
лежи под белите листенца на цъфтежите.
Съзерцава произхода на живота, валежите,
хорското мнение, одумките, нагласите.
Радва се на гледка към терасите.
Безработицата отсам е, но и оттатък,
денят на гладния човек не е кратък,
животът из основи се разклаща,
а тук, сред вишните, ѝ плащат.
Брат ѝ е друго нещо, има диплома на даскал,
слуша радио на батерии, поеми драска,
вълнува се от политика и земеделие,
търси я непрестанно, пак къде ли е,
той ще я спаси току разлистена,
тъй както е боса и безписмена –
ще спаси цветовете от измръзване,
кората на дървета от прегризване.
Но тя изкарва парите, среща го с хляб на двора,
защото спасяват ни най-разбитите хора.
В главата си понякога се вижда как тича,
сърцето й – нищо, че не може да срича –
расте, пресича граници безкористно.
На третия ден се зададе Балкана, прекоси го,
на четвъртия ден ето Дунава, Der Ister.
Можеш ли, не можеш ли, можеш ли
да избягаш наистина?
The Woman Among the Gardens
The woman in the grasses, the woman in the gardens,
lies beneath the white petals of the blossoms.
She contemplates the origin of life, the rains,
people’s opinion, gossip, attitudes.
She rejoices in a view toward the terraces.
Unemployment is here, but also over there,
the day of the hungry person is not short,
life shakes from its foundations,
yet here, among the cherry trees, they pay her.
Her brother is something else, he has a teacher’s diploma,
listens to radio on batteries, scribbles poems,
is moved by politics and agriculture,
looks for her constantly, again – where could she be,
he will save her just as she has unfolded,
just as she is barefoot and without letters –
he will save the blossoms from freezing,
the bark of trees from being gnawed.
But she earns the money, meets him with bread in the yard,
because it is the most broken people who save us.
In her head sometimes she sees herself running,
her heart – though it cannot spell –
grows, crosses borders selflessly.
On the third day the Balkan appeared, she crossed it,
on the fourth day – there is the Danube, Der Ister.
Can you, can’t you, can you
truly escape?
Защо ръцете не достигат планетите
Той – хлапак дванадесетгодишен – носи куфар със слама,
като свечери ще постели сламата, ще легне върху нея,
изпитва неудобство от произхода си и мечтае да избяга,
да отиде отвъд, там, където има работа и всяка сутрин
ще се бръсне, ще се усмихва хитроумно и фаянсово,
нищо няма да му липсва в огледалото, носи куфар
със слама, със селска метафизика, страх и свръхзвезди,
протяга ръце, но ръцете не достигат планетите,
свива цигара от ожънатите стръкове коноп и диша.
Какъв jouissance, септември не е на поправка,
под влажната земя минават къртици, червеи и мравки,
разнасят частици от мъртвия прародител на племето.
(Ще се разпространяват от човек на човек мемета
с императиви на бащата, който ще се появи най- накрая.)
В една бучка пръст кротува светещо имаго и си трае:
все още има надежда, че както сме бедни и грозни,
диви и премазани, ще се случи метаморфозата.
На шестия ден се намери история, писана накратко
(во кратце), разбира се преди това тя е сваляна от запис,
но също спукана топка, забравена насред училищния двор,
на седмия ден, на една съученичка й купиха моторче,
Балканче 50, двуколесно и с вятър в бретона му намигаше.
В последния ден се скупчиха на видно място баламите.
Лято летува, читанка чете, натъпка куфара със слама.
Космосът над него се разтваря като изначална пропаст.
Слънцето свири до диез, Венера – ла и после пак е до диез,
ре, фа диез, ре, два пъти сол диез, кресчендо към финала
и вътрешно усещане за тридесет и три октави разминаване.
Why Hands Cannot Reach the Planets
He – a twelve-year-old boy – carries a suitcase of straw,
when evening falls, he spreads it, lies down raw.
He feels ashamed of where he came from, dreams to flee,
to go beyond, where work awaits, where he will be
each morning shaved, with a porcelain grin,
nothing lacking in the mirror, no crack, no sin.
He carries a suitcase of straw, of rustic dread,
metaphysics, super-stars, and fears unsaid.
He reaches out, but the planets are too far,
he rolls hemp-stalks into a cigarette,
breathes where they are.
What jouissance – september brings no correction,
beneath the soil, worms, moles, and ants’ connection
scatter pieces of the tribe’s dead sire.
(Memes will pass, commands of the father entire,
who in the end shall appear, belated.)
In a lump of soil glows an imago, fated –
still there is hope that though poor and misshapen,
wild and broken, metamorphosis shall awaken.
On the sixth day a national history was found, written in brief
of course before that it had been copied, like a leaf,
but also a burst ball, forgotten in the schoolyard.
On the seventh day, a classmate got a reward:
a Balkanche 50, two-wheeled, the wind teasing her hair.
On the last day, the fools all gathered there.
Summer vacations, the primer read,
he stuffed his suitcase with straw instead.
Above him the cosmos yawns, a primeval abyss.
The sun plays C-sharp, Venus an A in bliss,
then C-sharp again, D, F-sharp, D,
twice G-sharp, crescendo to infinity –
and within him, a sense of a cosmic misaligning,
thirty-three octaves, clashing, never combining.